Легендата за най-страшното летище на планетата започва като типична притча за капиталистическото общество – през 1912 година двама „предприемчиви“ бизнесмени, наречени съответно Хо Кай и Ау Так, купуват земя в хонгонгския регион Коулун. Вместо обаче да я използват за селскостопански цели, или пък да си построят къщи-близнаци, двамата достигат до извода, че най-добрият възможен бизнес е да продадат парцела. Нещо повече – местните власти отдавна се интересуват от мястото, което възприемат като идеална платформа за промотиране на прогресивната си и модерна политика.
Земята бързо е спазарена и „обработена“, а през 1924-а някой си Гари Абът открива там авиационна школа, носеща собственото му англосаксонско заглавие. Проектът се оказва успешен – и много скоро още няколко авиоклуба се разполагат на терена. През 1935-а е построена първата контролно-диспечерска кула, а едва 12 месеца по-късно идва ред на първите полети, осъществявани с търговска цел. Истинското обособяване на аерогарата като такава обаче се случва по време на Втората световна война, докато Хонконг е под японска окупация.
През 1941 година вражеските сили решават да превърнат Кай Так (кръстен на вече споменатите „предприемчиви“ бизнесмени) от любителски аеропорт в истинско и функциониращо летище. Строителството е дело на военопленници, оставили за западния свят огромно количество свидетелства за „ентусиазираната“ денонощна работа (и ентусиазмът на японците, застявящи клетниците да бачкат нонстоп). За целта на проекта е разрушена историческата стена, опасваща Коулун; местните жители обаче не просто не се бунтуват, а и след края на войната продължават да настояват за развитието на новата атракция. През 1957-а дължината на пистите е увеличена до 1664 метра, а 17 години по-късно – до 3390 метра. Пътническият терминал най-сетне заработва през 60-те години на миналия век.
Дотук всичко звучи напълно невинно и вероятно ти е странно как така Кай Так редовно оглавява списъци с вълнуващи заглавия като „Най-екстремните летища в света“ – но сега ще ти обясним всичко.
Докато аерогарата се развива, същото се случва и в съседните й райони – и ако в началото на своята биография Кай Так разчита на що-годе някакво уединение, то към 70-те години напълно безпардонно се оказва в обръча на жилищни сгради и офисни небостъргачи. За да се снишават към пистата, пилотите на пътническите самолети трябва да извършат ювелирни в авиационния смисъл действия – да слаломират между покривите на небостъргачите и да правят рязък 47-градусов завой на скандалната височина от 200 метра. След това – да кацат от някакви си 40 метра. В гарнитура трябва да добавим капризното присъствие на променливото въздушно течение, чест гост в този регион.
Според разкази на пасажери, от кацащ самолет спокойно можеш да разгледаш какво гледат по телевизията жителите на близките до летището блокове, а пилотите приемат всеки курс до Кай Так като въпрос на чест – ако получиш маршрут до Хонконг, значи вече си достигнал някакво ниво на майсторство и имаш пълното право да се гордееш с таланта си.
Както вече разбираш, аерогарата е опасна от всички страни. Ако обаче очакваш драматични разкази за самолетни катастрофи на Кай Так, ще се наложи да те разочароваме (и да те препратим към психотерапевт). Естествено, инциденти са се случвали, при това – инциденти с човешки жертви, ала те със сигурност не са по-чести или кървави от тези на други летища. Най-сериозната катастрофа на Кай Так се случва на 24 август 1965-а, когато военно-транспортният „Херкулес“, принадлежащ на американската армия, се разбива веднага след излитане, убивайки 59 от общо 71 човека на борда.
Като цяло обаче положението е под контрол – да, самолетите пикират над главите на редовите граждани, но това се случва постоянно и навсякъде. Властите в Хонконг бият тревога чак в края на 80-те, когато аерогарата започва да приема 29,5 милиона пасажера годишно, с над 5 милиона повече от максималния й капацитет – и по този начин се изкачва на трета позиция в света откъм пътникопоток. Очевидно мерки трябва да се вземат, при това – бързо.
Малко след полунощ на 6 юли 1998-а във въздуха се издига последният за Кай Так пътнически полет на авиокомпания Cathay Pacific, отправил се към „Хийтроу“ в Лондон. От контролната кула на летището шефът на местната гражданска авиация произнася реч: „Сбогом, Кай Тай, и ти благодарим!“, след което слага край на ерата на най-опасното летище в света. От онзи момент нататък всички полети до Хонконг излитат и кацат на далеч по-комфортната и безопасно разположена аерогара Чек Лап Кок.